ДВЕТЕ БЕБЕТА И МАМА

Две бебета си говорят в корема на бременна жена.
Невярващото бебе: Вярваш ли в живота след раждането?
Вярващото бебе: Разбира се, че вярвам. Очевидно е, че има живот след раждането. Целта на престоя ни тук е да станем достатъчно силни и да се приготвим за живота.
Н: Пълни глупости! Не може да има живот след раждането. Можеш ли да си представиш що за живот ще е това?
B: Е, не знам подробности, но вярвам, че ще има повече светлина и ще можем да ходим с краката си и ядем с устата си.
Н: Глупости! Невъзможно е да ходиш със собствените си крака и да ядеш със собствената си уста! Това е нелепо! Имаме пъпна връв, която ни храни. Ето какво ще ти кажа: не може да има живот след раждането, защото истинският ни живот – пъпната връв – и без друго е твърде къса.
B: Въпреки това, сигурно съм, че животът след раждането е съвсем възможен. Просто всичко ще бъде малко по-различно. Представи си само...
Н: Но никой не се е върнал оттам! Животът просто свършва с раждането! С други думи, животът не е нищо друго, освен страдание в мрака.
B: О, не! Не знам какъв ще бъде животът ни след раждането, но със сигурност ще срещнем Мама и Тя ще се грижи за нас.
Н: Мама? Значи ти вярваш в съществуването на Мама? И къде мислиш е Тя?
B: Тя е навсякъде около нас, ние пребиваваме в Нея, способни сме да се движим и живеем благодарение на Нея; без Нея не можем да съществуваме.
Н: Дрън-дрън! Никога не съм виждало никаква Мама - следователно, повече от ясно е, че Тя не съществува.
B: Не, не мога да се съглася с теб. Понякога, когато всичко около нас утихне, я чувам да пее и усещам как гали нашия свят. Убедено съм, че истинският ни живот ще започне след раждането, а ти?!"

ОСНОВНИ СХОДСТВА ВЪВ ВЪЗГЛЕДИТЕ НИ ЗА СВЕТА И ЗА СМИСЪЛА НА ЖИВОТА 

Без съмнение, дълбоко в основата на нашите мотивации да се насочваме към каквото и да е по жизнения си път стоят определени светогледни схващания – за същността на битието, живота и смъртта, съдбата на човека и правилното му отношение към себе си и себеподобните, поведението му по отношение на важните неща... Въпросите за тяхната теоретична правилност или погрешност и най-вече - за практическото им отражение върху живота на съответния индивид и взаимоотношенията му с околните, са едни от най-щекотливите и деликатните. Голямо е изкушението да бъдат заобиколени от различните „иначе конструктивни“ образователни, здравни и други социални инициативи – заради трудността им – но това заобикаляне не отменя важното им всекидневно влияние. А трудностите възникват главно защото прекалено се спори за думи, символи и авторитети, вместо да се наблюдават безпристрастно фактите на външния и вътрешен опит на човешките същества. Философията, както преценява и известният неин авторитет Ръсел, трябва не да претендира за Абсолютната Истина, а да спомага за развиването на някои интелектуални способности. Определени философски аспекти съществуват при всяка една умствена дейност и спомагателно – при религиозните възгледи. При предлаганото тук информиране и обучение могат да се разглеждат основните философски категории, закони, магистрални схващания и съответните им исторически представители, с по-малко скучни подробности и повече интересни свободни дискусии. При толкова големи различия между светогледните точки, на пръв поглед изглежда невъзможно намирането на общи моменти. И все пак те присъстват – и при това касаят доста магистрални направления в живота. Тези допирни точки са важни както за индивидуалното светогледно стабилизиране, така и за по-доброто разбирателство с другите:

А). ОБЩОЧОВЕШКИ

1. Светогледът се изгражда въз основа на определени факти и тяхното тълкуване. Сетивните данни, разумът и интуицията би трябвало да се приемат за факти на съзнанието, които се обясняват по различни начини. Явно разнообразните светогледи се оформят благодарение на несходния ъгъл, под който се гледа на действителността. Осъзнавайки това, човек би следвало да смята както своите, така и чуждите възгледи по-скоро за относително, отколкото за абсолютно верни. Така той ще изгради едновременно скромност и взискателност към себе си и истинска толерантност (основана на разбиране) към другите.

2. Животът в настоящето е нещо есенциално важно, макар че той за някои е духовна техника, за други – просто начин да уплътнят по полезен начин времето си. Прекаленото отдаване на мечти и спомени (когато е хаотично, а не прецизирано в определени контексти с цел творчество или психотерапия) не позволява да се достигне оптимално възможното осъществяване на каквито и да било стремежи.

3. Преходността на телесния живот следва да се има предвид като съображение за всекидневните ценности. Доколкото светогледите са съгласни поне в това, че този физически живот е преходен и се стараят да намалят страха ни от това (материалистичните философии - чрез осъзнаване на всеобщата неизбежност на смъртта, а религиите – чрез послания за духовно безсмъртие), не би трябвало вроденото ни безпокойство по този въпрос да се изтласква в подсъзнанието, където то би служило като скрит механизъм за намаляване на позитивната мотивация. Вместо това е добре да го използваме като важен ориентир за коригиране на житейските си насоки.

4. Възприемането на девиза „живей, като оставиш и другите да живеят“ може да е от голяма полза за всички нас. Ненамесата в личния живот (доколкото той не е драстично противообществен), свободата на съвестта и вероизповеданията са основите, върху които осъществяването на каквито и да било конструктивни намерения е изобщо възможно в обществото.

5. Общите човешки ценности – здраве и психична стабилност, коректни взаимоотношения, икономическо благосъстояние при опазване на околната среда и хармонизирано образование –могат да се реализират максимално само при планетарно сътрудничество, независимо от светогледните различия. Събитията на тази планета и в конкретния живот на всеки от нас зависят много от решенията и действията, които предприемаме; в същото време утопичните надежди за „земен рай“, пристигащ от само себе си, изглежда винаги ще водят до разочарования. Също така и отделният човек, и социалните групи не могат да успяват еднакво навсякъде. Важни механизми за адекватност са уравновесеният индивидуален начин на живот и взаимноизгодното взаимодействие между човеците на всички възможни нива, определяйки съответните приоритети. (Това е основна теза в М.И.Р.).

Б) ОБЩИ ЗА ДУХОВНИТЕ УЧЕНИЯ

Духовността (само една от формите й е религията) в прагматичния смисъл на М.И.Р. включва:
А). Възгледа за духовната същност на Битието.
Б). Практически принципи и методи за осъзнаването на (нещо от) тази Същност и
3. Допълнителни указания, произхождащи от духовните учения, но доказали се от опита като добри по-скоро в социален и материален смисъл – за здраве, работоспособност, яснота на ума, оптимални взаимоотношения между хората, екологична настройка на мисленето и т.н.
Даже строго материалистично ориентираните хора в днешно време посочват все по-малко възражения срещу следването на тези три насоки, доколкото и статистически е доказано, че това придържане води най-малкото до определени здравни, психологически и културални преимущества. Освен горепосочените, допълнителните идентични възгледи между огромното мнозинство от духовните последователи би трябвало да смекчат острите им противоречия – особено предвид на това, че сходствата са твърде важни, а повечето от различията – второстепенни:

1. Съществува Духовна Реалност, която далеч надвишава обичайните сега човешки способности. Независимо от представите за Нея, Тя е в основата на цялото битие и единствена е в състояние истински да осмисли живота ни.

2. Най-доброто за човека е да се съобразява с повелите на Духа. Известен проблем тук е, че всеки си изгражда различни представи за Него и ги приема за най-възвишените възможни. Имайки предвид обаче, че и той е човек с недостатъци като другите, трябва да допуска възможността и те понякога да са по-правите, дори и да не знае точно в какво. Но за момента - нека всеки да следва приоритетно собствения си вътрешен импулс към Висшето...

3. Това съобразяване вътрешно се основава на искрен стремеж към осъзнаване и следване на Висшата Същност, а външно – на спонтанни нравствени добродетели във взаимоотношенията с хората и природата. Методите за вътрешна и външна етична школовка, за себеотдаване на Бога чрез молитви и/или медитации, песни и др., както и указанията за балансиран живот, значително си приличат в различните духовни школи. Изучаването на сравнителна религия и неканонична духовност би допринесло за хармонизиране живота на различните последователи и отношенията помежду им. Разбира се, различия има не само между школите, но и между отделните индивиди вътре във всяко направление – особено по отношение на разбирането, искреното, естествено и творческо (или показно, потискащо и пунктуално) следване на предписанията.

4. Съществуват особено издигнати човешки същества, които не само отразяват чисто Божествената Светлина, но и Я проявяват в живота си. Те са следва да се приемат като духовни Учители. Но също така - за имаме предвид, че ние не ги разбираме напълно, а само в степента, в която е развито собственото ни съзнание. Дали Те са също и единени със същността на Бог или са само негови усъвършенствали се проявления - тук разногласията са доста, но като че ли те са без голямо значение по отношение на конкретните им препоръки за духовното живеене.

5. Постиженията на цивилизацията трябва да подпомагат, а не да пречат на духовното развитие. Неоспоримите предимства на науката и техниката не се отричат от съвременните духовни авторитети – доколкото те спомагат за облекчаване на материалния живот и освобождаване на повече време за вътрешен растеж. Но отрицателните им страни (по–лесно увличане от страсти като алчност, злоупотреба с храна, секс, наркотици и т.н., екологонесъобразени производства, фини политически и медийни средства за некоректни въздействия върху общественото съзнание) са сериозни. Все пак повечето от тези отклонения се опират и на нашата индивидуална подкрепа, така че оттеглянето й е не по-малко важно от подкрепата ни за позитивните аспекти на научнотехническия прогрес.



Строящият се храм на всички вероизповедания в Казан, Татария

ИЗВОДИ ЗА ДУХОВНИТЕ СТРЕМЕЖИ И ПРАКТИКИ

1. Независимо дали чрез непосредствен вътрешен порив или вследствие интелектуално разбиране на незначителността на алтернативите на духовния стремеж, последният е уместно да бъде култивиран.

2. Ограниченото схващане за Бога води до редица проблеми, но е неизбежно при първите степени на духовното развитие. Добре е да се работи (в индивидуален и социален план) за преминаване към универсалното схващане за всеобщо Битие и безусловна Любов.

3. Засилването и пречистването на стремежа, както и все по-пълното му проявяване във всекидневните „дребни” неща е от първостепенно значение. Във висшите нива това може да доведе до „разтваряне” и на самия стремеж (който е намерил, вече не търси), но преди това философиите за липса на път и цел могат да доведат до объркване или фалшиво самомнение относно собствените постижения.

4. Като база за едно стабилно развитие, независимо от вида на предпочитаната духовна практика, важно е предварителното ориентиране в основните светогледи, в определени универсални нравствени норми, както и в здравословния начин на живот. При напредване в определена система да се внимава относно безразборното смесване на препоръките й с методи от други системи, макар че елементи от тях при мъдро ползване могат да бъдат полезни.

5. В по-широк смисъл, духовност може да се прояви и независимо от отношенията ни към авторитетите в тази област: - атеистите го правят чрез незаявените като религиозни прояви – висша наука или изкуство, общуване с природата, благотворителност; - практическият скептицизъм - като допуска висша компетентност на наставниците, макар да я счита за недоказана - все пак дори и никой от учителите да не е съвършен, всеки от тях в определена област е изглежда достатъчно напреднал, за да може много хора да се поучат от него; - широко скроените мистици - чрез приемане общите принципи на много школи, което не изключва следването предимно на една от тях в конкретиката; - при приемане на единствен или няколко наставника с близки разбирания, човек не е длъжен да се интересува от останалите, но тогава би следвало да се въздържа и от категорични мнения, особено осъдителни, по отношение на тях.

Притча за Бог и бръснаря

Един човек влязъл в бръснарницата както обикновено правел, за да го избръснат и подстрижат. Заприказвал се с бръснаря, който го обслужвал. Говорили за разни неща и изведнъж станало дума за Бог. Бръснарят казал: - Каквото и да ми говорят, аз не вярвам че съществува Бог. - Защо? – попитал го клиентът. - Та нали това и така е ясно. Достатъчно е да излезеш на улицата, за да се убедиш, че няма Бог. Кажете ми, ако Бог съществува, откъде има толкова много болни хора? Откъде са безпризорните деца? Ако той наистина съществуваше не би имало нито страдания, нито болка. Трудно ми е да си представя любящ Бог, който допуска всичко това. Клиентът се замислил за миг, но решил да си премълчи, за да не влиза в спор. Когато бръснарят си свършил работата, клиентът си тръгнал. Излизайки от бръснарницата той видял на улицата рошав и необръснат човек ( като че ли не се е подстригвал цяла вечност – толкова бил рошав). Тогава клиентът се върнал в бръснарницата и казал на бръснаря: - Знаете ли какво ще ви кажа? Не съществуват бръснари. - Как така? – учудил се бръснарят – А нима аз не влизам в сметката? Аз съм бръснар. - Не! – възкликнал клиентът – Те не съществуват, иначе нямаше да има рошави и необръснати хора, като ето онзи човек, който върви по улицата. - Но, мили човече, работата не е в бръснарите. Просто хората не идват при мене. - Точно в това е работата! – потвърдил клиентът. – И аз казвам същото: Бог има. Просто хората не го търсят и не отиват при него. Ето защо има в света толкова много болка и страдания...